КАПИТАН ПЕТКО ВОЙВОДА
Петко Кирков (Каракирков, Киряков) Калоянов, по-известен като Капитан Петко войвода, е български хайдушки войвода и революционер, посветил живота си на освобождението на беломорските българи и обединението им с България, защитник на Родопите, борил се за свободата на потиснатите в Османска Турция.
Легендарният войвода е роден в българското село Доган Хисар (днес Есими), разположено в Беломорска Тракия на 26 км. от Дедеагач, днес гр.Александруполи, което след Първата световна война, по силата на Ньойския договор, остава в Гърция.
Петко Киряков става хайдутин през 1861 г., след като турци заклали пред очите му неговия по-голям брат Мате и братовчед му Вълчо. Едва 17-годишен той става защитник на онеправданите и поруганите от турските издевателства. Името му се носело от уста на уста, а смелите и неочаквани набези на неговата чета дават основание на турците да обявят награда за залавянето му. Главата на безстрашния войвода е оценена на 10 хиляди гроша, но той остава неуловим за потерите. През 1863 г. за кратко е заловен от турските власти, но успява да избяга и подновява хайдушката си дейност.
През есента на 1864 г. българският войвода пристига в Атина по покана на гръцкия комитет, който готви въстание за освобождение на о-в Крит. Прекарва зимата като слушател в местното военно училище, където изучава военно дело. Твърдо решен да помогне на критските въстаници Петко замина за о. Капри, за да търси съдействие от италианския революционер Джузепе Гарибалди. Начело на малка дружина гарибалдийци и българи- доброволци Петко войвода се сражава за свободата на о-в Крит и за кратко време си спечелва уважението на всички, осъществявайки редица дръзки нападения, в които се проявява като смел и талантлив военачалник. Именно по това време за първи път е удостоен със званието „капитан” http://news.plovdiv24.bg/3308.html
След потушаването на Критското въстание Петко Киряков предприема продължително пътуване до Египет, Франция и Италия. Когато се завръща, той се установява в Атина, откъдето изпраща призиви към сънародниците си да се вдигнат на всеобща борба за освобождение. Възторжен борец за свобода, прославен защитник на всички страдащи от гнета и беззаконията на поробителя, той апелира и за обща борба на балканските народи срещу турската тирания. http://e-psylon.net/dot/index.php?item=article&action=view&article_id=1228
********
След началото на Руско-турската освободителна война Капитан Петко Войвода установява временно управление в Западна Тракия в очакване на руските освободители. След установяване на руската администрация в Одрин, той подпомага активно руските войски и руската администрация за ликвидиране на остатъците на турските войскови части и башибозушките банди. В знак на признателност ген. Скобелев го кани в Русия и го представя на руския император Александър II, който го удостоява с чин капитан от руската армия, с орден за храброст „Георгиевски кръст” и с имение в Киевска губерния.
http://catalog.libvar.bg/view/show_photos.pl?id=103978&SC=pcSubjectid&RC=71&SRV=true&LANG=bg&CS=17982&SA=%C8%F1%F2%EE%F0%E8%F7%E5%F1%EA%E8%20%EB%E8%F7%ED%EE%F1%F2%E8
Начело на своя отряд Капитан Петко Войвода участва в борбите на българите от Източна Румелия срещу загробващите България решения на Берлинския конгрес. През 1880 г. Капитан Петко Войвода се установява във Варна, където година по-късно се оженва за втори път за Рада Кравкова от Казанлък.
През 1892 г. като отявлен русофил, е обвинен в опит за атентат срещу министър-председателя Стефан Стамболов. Арестуван е, измъчван и интерниран в Трявна. През 1896 г. заедно с братята Петър и Никола Драгулеви става съосновател на тракийската организация "Странджа", чиято цел е борба за защита интересите на българското население, останало в пределите на Турция, съгласно решенията на Берлинския конгрес. Легендарният борец за свобода умира на 7 февруари 1900 год. във Варна.
На името на бележития българин е именуван връх Петко Войвода на остров Ливингстън, Антарктида.,а в много български градове и села има улици, носещи името на героя.
Многобройните паметници на Капитан Петко Войвода, издигнати в България, Италия и Украйна свидетелстват за народната признателност към делото на войводата.
БИТКАТА В СЕЛО ПЛАВО НА 2 ЮНИ 1878 ГОДИНА
По разказа на Капитан Петко Войвода (обн. в.”Тракия”, бр.3, 1927 г.)
Беше около 15/27 май. Аз бях извикан в руското комендантство в Одрин, а момчетата ми бяха пръснати на няколко отряда покрай демаркационната линия и зад нея, за да дават отпор на постоянно увеличаващите се Сенклерови башибозуци. В това време в руското комендантство в Одрин идвали нарочно пратеници от село Плаво, Димотишко (дн.Пелевун, Ивайловградско), за да молят защита от русите против башибозуците, които заплашвали селото им с опустошаване. Плаво не беше много далеч от демаркационната линия, ала не беше и твърде близо, тъй че русите не можаха нищо да направят. От комендантството ми дадоха четири конника казака под моя заповед и ми възложиха да отида в Плаво, и ако има възможност, да изведа селяните и ги прекарам отсам линията. Зех си и двама от моите момчета, а из пътя случайно ли, как ли, не зная, присъединиха се и още трима одринчани, които отиваха уж и те за Плаво да купуват тютюн. Те беха въоръжени с мартинки. След това аз поръчах на моята дружина да бъде готова при първо известие от моя страна, какво да прави, като предизвестих, де отивам. На 20.І.юинй стигнах благополучно в Плаво, без да забележим по пътя нещо, па и в селото никой не бе идвал. Свиках първенците начело със свещеника и им казах кой ме е пратил и защо, като ги поканих, ако се опасяват и ако искат да приготвят селяните на другия ден да напуснат селото и ги заведем зад демаркационната линия, дето няма от що да се боят. Въпросът остана окончателно да се реши на утрото, когато по случай празника св. Константин ще бъдат всички в черква. Сутринта бяхме на литургия в черква, когато ми известиха, че край селото приближават башибозуци и ни обграждат от всички страни. Стана голяма паника между всички в черквата, аз заповядах на мъжете никой да не мръдне от черквата, а същевременно да усмиряват жените и децата, доде видим каква е работата и какво трябва да правим.
“Черквата беше хубава каменна сграда, с широк наоколо двор, тоже обграден с каменни зидове. На единия край имаше и висока камбанария, на която аз се изкачих с двамата си другари, а на казаците поръчах да пазят тишина в черквата, като заповядах да им доведат конете от квартирата. От камбанарията аз видят, че работата съвсем зле отива: башибозуците са оградили вече цялото село наоколо, но още не навлизат, а при това са и голяма сган. За мене беше лесно, но за селяните аз мислех, като какво ли да се стори, за да не станат жертва на турския фанатизъм. Нямаше какво, зех бързо решение какво да се прави и обявих на другарите си и тримата въоръжени наши спътници, че ще се противим и браним селяните, додето ни дойде помощ, която скоро ще стигне. Друго оръжие нямаше, за да имаме помощ и от самите селяни. След това разпоредих всичките жени и деца да стоят в черквата, мъжете да ги успокояват, като им казах, че който се опита да излезе вън или не се покорява, ще бъде на минутата застрелян. В това време почнаха да приидват изплашени и други жени, деца, бабички, които не бяха по-рано в черква. Заповядах да ги пущат, па пратих 5-6 по-сърцати бабички да обикалят из селото и предизвестят и на другите хора, които биха се намерили из къщите. В същото време написах четири еднообразни записки до близкия руски военен пост и моята дружина, па ги връчих по една на всеки казак и им заповядах по четири посоки да излезат от селото и се постараят да стигнат колкото се може по-скоро на местоназначението си. Казаците се метнаха на конете си, прекръстиха се и пуснаха конете си към четири страни точно тъй, както им заповедах, а аз наблюдават от камбанарията. Когато се щурнаха през редовете на башибозуците, нададоха се изстрели и в дима аз не можах да видя никого от четиримата, сполучи ли да мине някой от тях през колелото. Отпосле се оказа, че тримата паднали убити, убили и конете им, а четвъртият сполучил да избяга невредим, ала без кон и поради това пеш и чак след пладне едва стигнал и занесъл записката на руския военен пост и оттам на дружината ми”.
“По едно време башибозуците почнаха да навлизат в селото и като видяха де са хората, занаближиха към черквата. В черковния двор имаше струпани дъски и дървета, готвени от селяните да си строят училище. Аз заповедах всичките да ги залостят на двете врати на черквата, оставих по един от въоръжените ми другари на пет места около черквата на позиции и им поръчах, щом доближи някой от башибозуците, да стрелят на месо, а аз се покачих изново на камбанарията. Започна се ожесточена битка и десятки трупове вече се търкаляха около черковната ограда, а в черквата жените и децата пищят. Трябваше да се дава отпор на две страни: на башибозуците отвън и на хората отвътре, които по едно време почнаха да насилват да се предават. Наближаваше вече икиндия (навеждаше се слънцето на запад), а нас патрони не останаха, а пък башибозуците сполучиха да запалят струпания дървен материал при едната врата. Аз пък бях ранен в бузата и рамото и когато ме видяха хората в черквата привързан, още повече се отчаяха и обезумяха. Тогава аз прибегнах до следната хитрост: дигнах от камбанарията бяла кърпа в знак, че се предаваме. Гърмежите престанаха и настъпи едно весело брожение между обсадителите. В това време извиках да дойдат при горящите врата двама души да се уговорим. Дойдоха не двама, десетина, на които казах, че повече нема да се противим и че сме в техните ръце вече, обаче, да ни дадат два часа време да поусмирим изплашените жени и деца и да приберем оръжието и да убедим тези, които биха ни упорствали на предаването. Това време аз исках, защото се надявах, че все ще могат да пристигнат момчетата, ако би да им е отишло с време известието за положението ни, или ако не, да се засмрачава и се опитаме да избягаме.”
“Като направихме договора, аз влезох в черквата, успокоих обсадените и им казах, че ако жалят живота си, да ме слушат и изпълняват каквото им кажа. В това време башибозуците се разшаваха из селото, напостлаха черги близо до черковния харем на една хубава поляна и след малко насядаха големците им водители, на които донесоха ракия и разни мезета. Тогава аз извиках моите двама другари скритом на камбанарията и им посочих кой кого ще застреля, когато им дам знак, от наседалите башибозушки големци. Аз избрах и познах кои им са водителите, като гледах на кого най-напред подават да черпят, като знаех как строго се пази и почита йерархическия ред и чин на турците. Слънцето вече залезваше зад хоризонта, а нашите обсадители беха се вече добре уталожили, па сигурно и попрекалили в пиенето си. В това време аз заповедах на другарите ми да изпразнят пушките си, и в същия час трима от големците башибозуци –водители се търколиха на местата си. Това неочаквано убиване внесе една паника между всички башибозуци и както се разбра, помислили си, че са ги нападнали наши хора, наново пристигнали в селото. В един миг оставиха всички черги, убитите и всичко друго, що имаше на поляната, а някои и оръжието си, и с един устрем се подбраха и излезоха към края на селото. Почна и да се смрачава. Тогава обаждам на селяните в черквата да излизат и без да се отбиват или делят, да следват подире ми, ако искат да бъдат избавени от башибозуците. На двамата въоръжени одринчани (единият беше убит вече) казах да вървят напред, а аз с другарите и още некои от селяните, на които дадохме по някое оръжие от оставеното от башибозуците, останахме най-отдире. След като изведохме по тоя начин всички селяни от селото вън, упътихме се из нивите по прек път по-скоро да доближим линията. След два часа ни посрещнаха моите 200 момчета, между които имаше и 10-ина руски войници, изпратени тутакси след пристигането на оцелелия казак.”“Ние бяхме след това вече спасени.
Селяните изпратихме с няколко момчета зад демаркационната линия, а аз с дружината, макар и ранен на две места, гонихме през нощта башибозуците. Влезохме в селото Плаво, жив човек не намерихме и не видяхме. Подминахме Плаво и преди разсъмване сгащихме башибозуците между селата Демирлер и Миселим, съседни на Плаво. Схватката беше кръвопролитна: башибозуци паднаха 200 души, ранени неизвестно, а от нашите 1 убит и 4 ранени. Башибозуците се разбягаха и от тоя ден в Димотишко и Дедеагачко на Сенклеровите золуми се тури край”.
Послеслов: Църквата в с. Пелевун е съхранена и основно ремонтирана от СТДБ през 1989-1991 г. Запазени са и следи от куршумите. Пред нея, на площада, е издигнат величествен паметник на героя. В съседното, старо училище е създадена музейна сбирка за Капитан Петко войвода.
Няма коментари:
Публикуване на коментар